За границата на думите

Една от основните нужди на човек е да бъде приет. Едно от най-хубавите усещания, когато ти се случи нещо значимо и емоционално заредено, е да го споделиш с важни за теб хора, а те да те изслушат и разберат.

На мен обаче по едно време в живота ми се случи нещо, което ме постави в необичайна позиция, в която споделянето стана недостъпно, даже невъзможно.

Озовах се в “небрано лозе”, както казваме на нашия български език.

Там осъзнах необичайни за старото ми “аз” работи. Например, че ние, човеците, сме свикнали да разговаряме и да си разменяме информация с думи без да си даваме сметка как работи това. И как понякога може да спре да работи.

Как всъщност се разбираме с думи? Човек знае даден език, избира и изрича думи, а слушателят му ги чува и, понеже знае същия език, разбира какво е значението на казаното.

Звучи простичко и ясно, обаче в дълбочина се случва нещо друго. Оказва се, че думите са символи, които свързваме с някакво значение, но те не са самото значение. Те са нещо като контейнери, с които си предаваме информация, но с една невидима на пръв поглед особеност. Че изпращача поставя едно значение в тях преди да ги изпрати, а получателят като ги получи в тях не намира значението, поставено от изпращача, а своето собствено. Значението на думите не стои в тях. То е извън тях и се намира в нас, човеците.

И тогава ние какво всъщност правим като говорим? Неосъзнато разчитаме, че събеседника ни има същото или достатъчно близко значение, прикачено към думите, като нас.

Но ако това е вярно, то какво става, ако в двама души една и съща дума се окаже свързана с различно съдържание? Откъде изобщо идва това съдържание, след като не стои вътре в думите? И какво става, ако се появи в нас ново съдържание, за което все още няма думи?

…

Преди три години заминах по един по-необичаен за мен начин. С еднопосочен билет, без начертан план, без крайна дата и без изрично намерение за връщане. За Колумбия.

Това преживяване, макар да звучи като нещо самостоятелно във времето и пространството, е свързано с моята история и е нейно естествено продължение.

…

В един момент уж се завърнах за малко у дома, но всъщност онзи човек, който замина, в известен смисъл остана там. Върна се друг човек.

Когато се прибрах, ясно почувствах колко много искам да споделя всичко и една голяма част от него, онази на повърхността, бях способен естествено и лесно да разкажа. Но за една друга част от случилото се, онази, която чувствах като най-съществена, осъзнах, че не знам думите, ако те изобщо съществуват. А пък те би трябвало да съществуват, усещах и нямах съмнение, че това е стара човешка работа. Реших да ги потърся, а също да потърся и други начини, с които може да изразяваш това въпросно значение, което стои по-дълбоко от думите. Три години минаха оттогава. По темата намерих само една дума – на санскрит. Сега знам, че думи има, пръснати из езиците и то в старите езици. Това са стари думи, сякаш забравени и отсъстващи в по-новите и модерни езици. Много бих искал да науча защо.

Търсенето ми за мое огромно щастие ме отведе до други човеци с такъв опит, с някои поговорих на живо, с други се свързах чрез книгите им, с трети си споделихме преживявания. Научих повече за цялата тая чудесия и се поуспокоих.

…

Бих искал да започна да споделям, малко по малко, за разбираемото и неразбираемото. С думи само няма да може.

Ще ми се да е едно пътешествие. Без план. Без крайна дата. И със сигурност без намерение за връщане.