С Дерли се запознахме в едно селце на име Сан Агустин насред колумбийските Анди. Там където трите планински вериги – Кордилерите, идващи от север, от карибското крайбрежие, се събират и продължат заедно като една грамадна планина на юг през целия континент на Южна Америка.
Често минавах покрай магазинчето, където Дерли работи. В него имаше най-различни красиви малки нещица, изработени на ръка, но мен ме заплениха картините по стените. Научих, че са нейни и че голямата й страст е рисуването. Рисува почти постоянно, включително докато чака да влязат клиенти.
Основна тема в изкуството й са жените и децата от коренните общности, изключителният им дух и трудната им история, която и досега често остава “невидима” и неразбрана. В миналото бях свикнал с думата “племена”, но тук се ползва понятието “коренни общности” (indigenous communities на английски или gente indigena / comunidades indigenas на испански).
Преди 5 години, когато се озовах в Колумбия с речник от три думи на испански (“yo soy Tony”), без план и с намерение да науча дали може да се живее човешкия живот по различен начин от хората на другия край на планетата, съдбата ме отведе лека полека, спокойно и убедително право при тези общности. Оттогава древното познание, което те въплъщават в ценностите, начина си на живот и отношението си към света се превърнаха в моя нов хоризонт.
Картините на Дерли обличаха в цвят и форма онова, което чувствам по време на пътешествията ми из дивото. Разказваше ми защо рисува, какво изразява, споделяше парченца от историята си. От моя страна й разказвах защо пиша, как се усеща този зов, който ме вика толкова силно в Неизвестното, как това, което откривам там, е нещо, което отдавна търся по усет без да знам точно какво е, как тези древни култури, които би трябвало да са напълно различни и неразбираеми за човек от другия край на света, се чувстват толкова близки, като че ли се прибирам “у дома” и ме свързват по тих и могъщ начин с моите родители и предци, с моя род и народ, с моята родна земя.
Харесах си една малка картина на стената и я попитах дали може да я купя. Оказа се, че някой вече я е купил, но има възможност да ми нарисува същата в следващия месец-два. На мен ми предстоеше да продължа на юг към границата с Еквадор, за да вляза навътре в Амазония през някой от основните портали – големите реки, които слизат от планините и заминават навътре в лабиринта на джунглата. Та се разбрахме, ако успея да се върна и тя успее да я нарисува отново, да си я взема малко по-напред във времето.
Месец и нещо по-късно отново се срещнахме в малкото магазинче. Споделихме си при кого какво се е случило. Оказа се, че покрай много работа и непредвидени събития не е смогнала да нарисува картината. Предложи ми да разгледам другите й творби. Харесах си, но бяха големи, а нямах място на мотора от другия багаж и каквото и да взема, щях по всяка вероятност да го нараня или разруша по време на оставащия ми път през планините. Реших, че тази идея ще остане за след някоя друга година.
Започнах да й разказвам за престоя ми при общността Муруи (Murui), която си открих в джунглата, за връзката с тях, как се чувствам там, за разговорите ни край огъня през нощта в голямата мальока на племето (свещената къща, където се правят ритуали и обреди, където се раждат децата и се изпращат мъртвите, където предците идват нощем и онези, които искат да знаят, учат до огъня с тях с помощта на “добрата дума”), а тя в един момент възкликна “Чакай! Трябва да ти покажа нещо!” и изчезна някъде.
След малко се върна с едно грамадно руло в ръце.
“Докато слушах разказа ти, си спомних. Това е първата ми картина, която някога нарисувах.”
Започна да я разгъва полека лека, а съдържанието на картината бавно се разстилаше пред очите ми.
Някъде след първата третина настръхнах.
Гледах я, слушах думите й и ясно осъзнавах, че пред мен всъщност стои символът на онова, което се случва в душата ми през последните години.
Картината изобразяваше млада жена от коренна общност насред земите край селцето, където живее Дерли. Каменни статуи, които и до ден днешен се намират там, свещени за племената, които живеят наоколо, зеленина и контурите на планински хоризонт, в небето съзвездия от силуети на предците и различни символи, свързани с древното познание за живота и съществуването, предавани от поколение на поколение без прекъсване и без промяна от времена незапомнени.
“Духовете на предците й, техния завет, символите на древното познание са около нея, някои от статуите са съборени, изоставени, а погледът й е изпълнен с тъга. Тъгата на забвението. Исках тази картина да бъде съобщение да не забравяме корените си, предците, истинската ни стара човешка същност, връзката ни с всичко останало.”
Съобщението на жената от картината беше като далечно ехо не от столетия, а от десетки хилядолетия назад. Планини от текстове и учебници има изписани наскоро, в последните няколко стотин и 2-3 хиляди години, мисли, мнения и предположения, но малцина са онези, които пазят директната жива връзка с древния корен.
Беше ясно, че това е моята картина. Попитах я дали ще ми позволи да я купя и тя ми отвърна, че досега не я е показвала и не е имала намерение да я продава, и че тя ще бъде за мен.
И както исках да взема най-малката, се озовах в ръце с най-голямата. Дерли изобрети кутия от PVC тръба, която поставена на мотора, стърчеше бая и от двете страни. Оттам месец и нещо през калните и дъждовни планински проходи, през жегите и тропическите гори, два самолетни полета и картината стигна в България.
—
Знам, че моят живот продължава по света, в голямата къща на човеците, къщата която е на всички и на никого.
Знам също, че и най-невероятното нещо да откриеш по света, разбираш, че то е всъщност нечие ‘обикновено’. Защото някой там е роден и в него е израсъл и то е неговото ‘нормално’. Именно твоята история, мястото и средата, в която ти си започнал живота си, твоят корен, твоят светоглед превръщат нечие ‘обикновено’ в твоето ‘откритие’, в твоята ‘магия’. И ето как Светът по един обикновен начин се оказва пълен с магия.
Затова винаги ще се връщам в България, защото там е онази част от планетата, която ми е дала живота, там е моят корен, който ми подарява магията на Света.
И картината оставям при Приятелите у дома, тя там принадлежи. За да обикаля из земята, на която съм се родил, и да напомня на моите хора: Да не забравяме своя Корен!
