В селцето в колумбийските Анди почти не спря да вали последните месец-два. Покрива протече, ама беше съвсем малка дупка в изгнила ламарина, та го оправих бързо и лесно.
Виж, предното окачване на мотора протече по-сериозно от покрива, ама и с него се оправихме заедно с един нов приятел, който ми сподели малко инструменти и работилницата си.
…
С Гле се запознахме преди година. Прибрала се в Колумбия след много години пътешествия из Южна Америка и Европа с колело, а пък аз се бях завърнал за пореден път с ясната идея да продължа мото-живото-пътешествието си в тая чудновата галактика от светове наоколо. Малко преди да се срещнем опитала няколко пъти да си купи самолетен билет за Испания и да замине и все нещо й давал грешка сайта, а пък аз няколко пъти се бях опитал да се видя с моята стара приятелка Татиана и все се отлагаше за след няколко дни заради непредвидени ангажименти в работата. И тъй, накрая се озовахме с Гле в един и същи момент в апартамента на нашата обща приятелка в южната част на град Кали.
…
Неделя сутринта, година по-късно, потеглихме от въпросното селце в планината, където с Гле вече живеем заедно, към карибския бряг, откъдето тя е родом. Една разходка, която прекосява почти цялата страна. Три дни път по 10-14 часа. Хич не е добра идея подобен маратон, но понякога се появяват причини да го предприемеш. Караш си, а покрай теб се сменят светове… растения, животни, хора, музика, облекло, език, релеф, климат, вкусове, миризми, планини, долини, реки, пустини, савана.
Колко много реалности има на нашата планета и колко много красота. Дали сме измислили достатъчно думи ние човеците, че да ги опишем.
Стигнахме родното й място на самия бряг на река Магдалена на две крачки от морето.
Леля й ни посрещна, не се бяха виждали с години.
Говореха си, а аз попивах шарената обстановка. Листата на дърветата, миризмата във въздуха, жега, звуци на птици, които не виждаш от зеленина, стара кола с кантар висящ на отворения багажник, човек, усмихнат до уши, налива бензин от стъклена дамаджана.
“Има един крокодил тука” дочух, ама не обърнах много внимание.
Гле обаче с приповдигнато от тая новина настроение пита къде е и ми привлече отново вниманието. Леля й отговори “в раницата”.
Мина ми през главата “ама че странно, крокодил и то в раница”, ама продължих да си попивам реалността в моя си транс. Тялото ми беше започнало бавно да се разтапя от горещината, въпреки че седях под сянката на едно авокадово дърво.
Няколко минути по-късно се сепнах, с Гле се спогледахме и без думи се разбрахме, че всъщност трябва да изчезваме, защото имаше да минем да поздравим дядо й, да минем покрай реката и след това ни чакаха още шест часа път.
Обаче отново с леля й заговориха за крокодила. На мен вече също ми се беше приискало да го видя това животинче, ама леля й повтори, че е в раницата и от интонацията й звучеше като този факт много да усложнява нещата, та чак да не ни позволи да го видим. Питах Гле дали все пак не може да идем при тая раница и да погледнем в нея само за миг, а леля й се сепна и натърти, че това е твърде опасно и по-добре не.
Викам си… а бе как така!? Крокодил, дето не стига, че е в раница, ами отгоре на всичкото и опасен, докато е в раницата!
Гледах ококорен, докато маймунките, които живеят в главата ми и скришом направляват живота ми, трескаво се мъчеха да нарисуват скица на това, което Гле и леля й уверено ми съобщаваха, а то просто не можеше да бъде.
‘Сигурно пропускам някоя дума’ си казах, заглеждайки през отворената врата пространството зад къщата, търсейки с поглед нещо, дето прилича на раница с крокодил в нея. Питах ги още веднъж за всеки случай да не би да е станала грешка. Има крокодил, така ли? И те ми отговориха ‘да’. И е в раница? ‘Да’. И може ли да го видим? ‘Не! Много е опасно!’ потвърди отново лелята.
Шах и мат, човече! Как ще е опасно да видиш крокодил в раница!? Каква е изобщо тая раница… той нали за да е опасен трябва да е голям и как са намерили толкова голяма раница, ако е голям. Или пък е малка и бъркаш с ръка без да гледаш и затова е опасно. Ама защо ще го тъпчат животното в малка раница, не може ли поне в един бидон да го сложат като хората?!
Много объркан се почувствах.
Разменихме си по една прегръдка с лелята, казахме си чао и с Гле се метнахме на мотора и отпрашихме.
…
Грамадни дървета до реката хвърляха сянка върху любимия вир от детството й.
С голяма усмивка Гле се метна на бетонения праг до едно от тях ми го представи.
‘Знаеш ли как се казва?’
‘Не. Как?’
‘Раницата’
‘Раницата??’
‘Раницата!’
Голям камък ми падна от сърцето. Честно.
…
Раказа ми, че като била малка нямало крокодили в тоя вир, а само риби скат, които се заравят и като ги настъпиш, си забиват шипа на опашката в крака ти и после трябва да ходиш в болница и т.н. Всеки ден по време на ваканцията някое дете изпищявало в тоя вир, ама нямало проблем ако не стъпваш по дъното.
Имаше и сега деца във вира и ги питах дали има риби скат. Те казаха, че има, ама надалече и надълбоко, след което ми посочиха водата на 1 метър пред тях.
Кимнах с разбиране.
…
Усещаше се като в Костел, селото на дядо Стоян в Еленския балкан, където баба Лили ни водеше в детството и там си прекарвах летните ваканции. Място, което ми е изключително скъпо, лично и мило.
Там не помня крокодили, ама имаше дъждовници, раци, змии, отровни гъби и един великан, който живееше в стария бойлер, захвърлен между дърветата в двора.
Всеки път като се озова в дивото в планините и джунглите на Южна Америка се връща онова същото чувство – че съм на село. На любимото ми място, където всичко е наред и винаги е много хубаво.
…
Вчера хванах да си изпера една блуза и единствените къси панталони, които притежавам на това пътешествие, и понеже някога открих, че с шампоан е страхотно като нямаш други работи под ръка, ползвах шампоана, който установих, че Гле предвидливо е взела. Докато ги перях под душа ми стори малко странно, че няма балончета, винаги има балончета и пяна като переш с шампоан. Викам си сигурно от жегата се е прецакал и сложих повече. После вечерта Гле изненадана ме пита дали знам какво е станало с някакъв крем за тяло или нещо от тоя род, бил изчезнал. Нямах идея какво е станало, даже искрено й споделих, че не бях чувал, че съществува такова нещо. Поне не и докато не дойде с кутията на шампоана в ръка – същият, с който бях прал дрехите.
…
Двама души седят на дървено пале върху недовършен покрив на къща високо на скалния скат.
Наоколо кактуси и прахоляк, а в далечината карибски залив по залез.
Единият има план, а другият – рожден ден.